О, ти, който виждаш сълзите ми да се леят като неспирен дъжд

от двете ми очи, докато болестта се чете по тялото ми.

Не се чуди, дори ако се превърна в бездиханни останки

заради газела в равнината, между дърветата бан и планината.

Тя сметна за позволено да пролее кръвта ми в свещените месеци;

чуди се на моята орис, понеже аз никога преди

не трепвах пред бедите, дори да протягаха ръце към мен,

но любовта ме вцепени и думите ми бяха напразно изречени.

Съдбата повали лъв чрез очите на млада газела;

о, жителю на равнината, ела на помощ на обитателя на гъсталака!

Любимият обсипа сърцето ми с безбройните стрели на своя взор

и ме остави да блуждая, лишен от всякаква посока.

Когато ме прониза и стрелата му сломи моята твърдост,

аз отрекох раната и скрих острието в глъбините на сърцето си.

Защото раните от любимия не ми носят болка;

когато изгрее моята луна, небесната луна остава скрита.

Дълги нощи прекарах в мисли и безсъние заради любовта към него;

негови са душата ми, кръвта ми, слухът и зрението ми.

О, ти, който ме копаеш за тази обич – любовта е съдба;

ако копнежът те бе изпепелил, не би ме корил, нито обвинявал.